Неравенството между приходната и разходната част на бюджета формира т.нар. бюджетно неравновесие. То може да се проявява в две форми: Фискален излишък и фискален дефицит (бюджетен недостиг).
Фискален дефицит е налице, когато общите правителствени разходи надвишават общия размер на приходите.
Фискален излишък е налице, когато общите правителствени разходи са по-ниски от общия размер на приходите. Излишъкът може да се спести за бъдещи периоди като се инвестира във валута или във финансови инструменти, които могат да се търгуват по-късно, когато са необходими ресурси. За да се случи това, пределната склонност към спестяване трябва да бъде положителна.
В икономическата теория и практика на дефицита се отдава по-голямо значение, отколкото на излишъка, тъй като той в по-голяма степен е взаимообвързан с макроикономическото равновесие. Бюджетният дефицит може да се породи от характера на провежданата фискална политика или от развитието на бизнесцикъла. При провеждането на активна фискална политика се формира т.нар. структурен дефицит. Когато бюджетът следва движението на икономическия цикъл, формира се т.нар. цикличен дефицит. Например при икономически спад доходите в частния сектор намаляват, което свива съответно и данъчните приходи, докато в същото време се увеличават разходите по правителствените програми за безработни и пр. Този естествен автоматизъм формира цикличния дефицит.
Бюджетното салдо е сравнително най-синтезираният израз на фискалната политика. Същевременно необходимостта от неговото финансиране осъществява връзката между фискалната и паричната политика.
Промените в размера на дефицита или излишъка често се използват, за да се прецени дали фискалната политика стимулира, или ограничава търсенето .
Накратко, измененията в размера на фискалния дефицит или излишък могат да възникнат от:
Разумно е фискалната политика при ръст в икономиката да бъде водена близо до балансиран бюджет – без големи излишъци и значителни дефицити. За да се избегне появата на съвкупен дефицит, най-добре е политиката на структурен дефицит да се води в рамките на 1–2 години, след което отново да се премине към балансиран или бюджет с излишък. По този начин биха могли да се извлекат ползи от структурния дефицит. Анализите обаче са противоречиви, дали е възможно на практика фискалните политики да бъдат управлявани с такава точност в краткосрочен период.
Съществуват няколко различни концепции, хармонизирани със счетоводните стандарти, пригодени за европейския публичен сектор. Те се използват за индикатори на фискалното управление. Понякога в бюджетните документи не става ясно кой точно баланс се визира:
Фискален, общ баланс се нарича действителният бюджетен баланс или разликата между всички текущо събрани приходи и всички изплатени разходи, включително лихвените по вътрешния и външния дълг. Той е налице при следвана политика на структурен дефицит, когато се породи цикличен компонент.
Друга дефиниция за общ баланс е първичното салдо с включени лихвени плащания по вътрешния и външния дълг. Този баланс отчита влиянието на поетия дълг върху бюджета, като включва в себе си текущите лихвени плащания. Когато има наличен публичен и/или държавногарантиран дълг, лихвите по дълга трябва да се платят в рамките на съответната бюджетна година. Когато първичният баланс е на дефицит и има лихвени плащания, това води до увеличаване на общото ниво на дефицита. При наличен първичен дефицит общият бюджетен дефицит расте с нарастването на дълга поради факта, че лихвените плащания нарастват.
Общият оперативен баланс е най-често използваният показател за оценка на позицията на фискалната политика. Ако нетният оперативен баланс е положителен, операциите могат да се считат за устойчиви. Отрицателният нетен оперативен баланс може да се тълкува като индикатор за липса на оперативна устойчивост. Като отправна точка за анализ, общият дефицит (излишък) предполага експанзионистична (рестриктивна) фискална позиция на базата на допускането, че данъците и другите приходи имат отрицателно въздействие върху съвкупното търсене, което съответно е по-високо (по-ниско) от положителния ефект, оказван от правителствените разходи. Промените в общия баланс с течение на времето особено когато се отнасят към БВП (или БНД), дават индикация за променящото се въздействие на държавния сектор върху икономиката. Принципно (Net borrowing) се определят за измерител на дефицита, като включват и инвестиционните разходи (Investment spending).
Фискалният баланс се отчита на касова и на начислена основа. На начислена основа към текущите приходи се прибавят и текущите вземания на страната, а към разходите се добавят и текущите задължения/ангажименти на страната, които са поети през съответния период. Методът на начисляването дава много-по пълна оценка на макроикономическо въздействие на фискалната политика, тъй като включва некасовите транзакции, които увеличават задълженията, докато касовата основа предоставя информация за ликвидността.
Един от Маастрихтските критерии се отнася до дефицита на начислена основа. Този показател отчита съотношението на дефицита на начислена основа към БВП. Той не трябва да надвишава 3 % от БВП. Интегрираната рамка на държавната финансова статистика основно използва принципите на начислената база, защото моментът на записване на операцията съвпада с момента на реалното движение на ресурсите и реализирането на икономическите събития. В резултат концепцията за начисляване предоставя най-добрата основа за оценка на макроикономическото въздействие на фискалната политика на правителството.
Първичният баланс представлява разликата между текущо събраните приходи и текущо извършените разходи за стоки и услуги, без лихвените. Той не отчита влиянието на публичния дълг върху бюджета. Показателят е мярка за влиянието на правителството върху националните спестявания.
Положителното бюджетно салдо се нарича първичен бюджетен излишък, а негативният е първичен дефицит. Първичният излишък осигурява финансиране на правителственото потребление от собствените му източници – приходите. За страни с високо ниво на първичен дефицит, като дял от БВП, постигането на първичен излишък е необходимо условие за намаляване на дълговото бреме.
Цикличният баланс е разликата между действителния бюджетен баланс и структурния компонент. Икономическото развитие влияе върху повишаването или намаляването на дефицита, като поражда циклична част в рамките на общия баланс. Повишената икономическа активност води до завишаване нивото на приходите, докато разходите нарастват при рецесия вследствие на нарасналите разходи за безработица. Промените в данъчното облагане, нивата на социалните и други обезщетения имат независимо отражение върху нивото на дефицита и на публичния дълг.
Цикличният компонент е онази част от текущия бюджетен баланс, която се дължи на обстоятелството, че икономиката функционира под равнището на потенциалните си възможности, т.е. когато са налице фактори, водещи до спад на БВП. Тези фактори може да включват намалено вътрешно потребление, намален експорт, прекратяване или ограничаване на доставките на суровини. В резултат на това започва да се трупа по-висока инфлация и по-слабо използване на производствените възможности. Причина за цикличния дефицит са рецесиите и депресиите в икономиката, които намаляват данъчните основи за облагане.
Бюджетните разходи, както и данъците също имат непосредствено влияние върху икономиката – фискални ефекти, породени от основните функции на държавата. При такъв дефицит държавата следва да търси начини да „оттласне” икономиката от състоянието на рецесия. Това става предимно с по-високи държавни разходи.
Структурният баланс е резултат от провеждането на определена дискреционна фискална политика. Той се поражда в условията на пълна заетост, т.е. неравновесието е обусловено от равнището и структурата на данъчното облагане и правителствените разходи. С други думи структурното салдо е съотношение между бюджетните приходи и разходи при дадена база, характеризираща равнището на стопанската активност. Дефинитивно за база се приема най-доброто възможно натоварване на производствените мощности [1]. Ако при това положение се сравнят планираните разходи с очакваните приходи и има дефицит, то дефицитът е структурен.
Следва да се прави корекция с еднократните мерки (One-off) на държавата (например подпомагане на банковата система, опрощаване на дълг и пр.). Този дефицит показва на държавата, че трябва да въведе структурни промени в бюджета – увеличаване на данъци или съкращаване на разходи, за да върне салдото към балансирано ниво.
Има три причини, при които оптималната фискална политика понякога може да изисква бюджетен дефицит или излишък:
Стабилизиране. Бюджетният дефицит или излишък допринася за стабилизиране на икономиката. По същество правилото за балансиран бюджет препятства действието на автоматичните стабилизиращи механизми на системата от данъци и трансфери. Когато икономиката влезе в рецесия, данъците автоматично падат и трансферите автоматично се увеличават. Въпреки че тези автоматични реакции са елементи на механизма за стабилизиране на икономиката, те тласкат бюджета към дефицит. Изричното спазване на правилото за балансиран бюджет изисква правителството да повиши данъците или да намали разходите в рецесия, но тези действия допълнително биха потиснали съвкупното търсене.
Данъчно изглаждане. Бюджетният дефицит или излишък може да се използва за намаляване на изкривяването на стимулите, причинено от данъчната система. Високите данъчни ставки налагат тежест на обществото, като обезсърчават икономическата активност. Данъкът върху доходите от труд например намалява стимулите за предлагане на допълнителни часове труд. Този негативен стимул става особено голям при много високи данъчни ставки. Общата социална цена на данъците се свежда до минимум чрез поддържане на данъчните ставки относително стабилни, вместо непрекъснато да бъдат изменяни. Икономистите наричат тази политика изглаждане на данъците. За да се запазят данъчни ставки стабилни, поддържа се дефицит в години на необичайно ниски доходи (рецесии) или необичайно високи разходи (непредвидени шокове).
Преразпределение на доход между поколенията. Бюджетният дефицит може да се използва за прехвърляне на данъчната тежест от настоящите към бъдещите поколения. Ако се допусне, че сегашното поколение води война за запазване на свободата си, бъдещите поколения също се възползват и трябва да понесат част от тежестта. За да прехвърли част от военните разходи, сегашното поколение може да финансира войната с бюджетен дефицит. По-късно правителството може да изплати дълга, като събира данъци от следващото поколение.
Тези съображения карат повечето икономисти да отхвърлят строгото правило за балансиран бюджет. Аргументът е, че едно правило следва да е „гъвкаво“, за да отговори адекватно на повтарящи се епизоди на систематични рискове [2], като икономически рецесии, природни и бедствия и войни, по време на които бюджетният дефицит е разумен политически отговор.