Фискални Трикове
Бюджетният механизъм определя размера, състава и финансирането на държавните дейности и инфраструктура. Това е процесът, чрез който се решава какви задачи ще изпълнява правителството и колко средства ще бъдат изразходвани за тях.
За разлика от ценовия механизъм, който по-точно отразява индивидуалните предпочитания, бюджетният механизъм прекъсва връзката между вземането на решения, ползването на услуги и тяхното плащане. При колективното предоставяне на блага политиците и бюрократите решават кои стоки и услуги ще се финансират с обществени средства, а данъкоплатците поемат сметката.
Важно е винаги да се оценява дали ползата от допълнителния разход надвишава данъчната жертва. Този процес определя какви държавни блага се създават и съответно — състава на бюджета.
През последните години не бяха направени достатъчно ясни избори. Често решенията за решаване на социални проблеми се свеждаха до „още пари“, вместо до структурни промени — при това в условия на прегрята икономика, ограничен пазар на труда и висока инфлация.
И как тогава е възможно да се харчи дефицитно, а в края на годината да се отчитат по-добри показатели? Паралелни реалности — или просто късмет от новогодишната баница?
Подценяване на приходите
Един от начините да се осигури „бюджетно пространство за маневри“ е чрез силно консервативни прогнози за приходите, което води до големи разлики между планирано и реално изпълнение.
Често годината приключва с излишък, въпреки че първоначално е заложен дефицит. На пръв поглед това изглежда като успех на фискалната консолидация, но при по-задълбочен анализ се вижда системно отклонение: преизпълнение на приходите от основните данъци и преразход за заплати и издръжка.
Подценяването на приходите позволява в края на годината да се извършват допълнителни разходи без формално да се нарушава бюджетното салдо. Според чл. 26 от Закона за публичните финанси (ЗПФ), преизпълнението на приходите не може автоматично да служи за източник на нови разходи, освен в определени изключения (напр. Народно събрание, съдебна власт, общини).
На практика обаче тези изключения дават възможност за разходване по усмотрение на изпълнителната власт.
Чл. 109, ал. 3 от ЗПФ позволява на Министерския съвет да одобрява допълнителни разходи и трансфери към първостепенните разпоредители за сметка на централния бюджет.
Този подход създава неустойчива база за анализ и оценка на реалната фискална ситуация, а отлагането на належащи реформи се оправдава с липсата на средства.
В същото време се пропуска възможността да се съберат повече приходи при висок икономически растеж, тъй като реалната събираемост на данъците често надвишава планираната.
Неслучилите се разходи
Амбициите често надвишават реалния административен капацитет. Липсата на ясно формулирани цели води до неусвоени ресурси и неизпълнени политики.
Нерядко се залагат нереалистично високи прогнози за определени разходи, които впоследствие се преструктурират в хода на годината. Така се увеличават разходите по други направления, а бюджетът приключва с по-нисък от очаквания дефицит.
Разходи, които се изпаряват през комина
Преструктурирането на разходи — позволено по закон — дава възможност без санкцията на парламента да се прехвърлят средства между категории и бенефициенти, при условие че се запази бюджетното салдо.
Често се надценяват капиталовите разходи и текущата издръжка, а впоследствие се пренасочват към заплати и социални плащания. Това представлява вътрешнокомпенсирана промяна по чл. 109, ал. 1 и 2 от ЗПФ.
Подобни преструктурирания замъгляват реалните ефекти от политиките и поставят фискалните власти в ситуация „на управление без волан“.
Комбинацията от:
залагане на висок дефицит,
преструктуриране на разходи,
и преизпълнение на подценени приходи,
води до безконтролно изразходване на публични средства.
Ни чул, ни видял
Парламентът има бюджетни права — той одобрява бюджета и решава как се разпределят средствата. Ние като избиратели му възлагаме тази отговорност.
За да я изпълнява, парламентът трябва да разполага с ясна и пълна информация за определените ресурси — както фиксирани (поети ангажименти), така и свободни (възможни за пренасочване).
На практика обаче информацията е непълна и непрозрачна. Много политики са формулирани неконкретно – разработени са на принципа „камилски нос“[1]. Това пречи на парламента да оцени реалното качество на бюджета и възможностите за различно разходване на средствата.
Липсата на отчетност за дискреционните мерки, които често не дават резултат, служи за избягване на политическа отговорност.
Често това води до необосновано нарастване на заплатите в публичния сектор, без икономическа логика или анализ.
Резултатът: липса на връзка между планиране и изпълнение, липса на прозрачност и отсъствие на последователна фискална политика.
Колебанията в прогнозите поставят въпроса доколко фискалната политика е наистина прозрачна и насочена към управление на икономическия цикъл.
Реформите изглеждат случайни и непоследователни, а липсата на контрол води до хаотични изменения в структурата на икономиката.
Така малките флуктуации в публичните финанси се усилват и превръщат във сериозни макроикономически рискове за бюджета.
[1] „Камилски нос“ – метафора за държавна мярка, която първоначално изглежда незначителна, но впоследствие води до по-големи и непредвидени разходи. (След като носът на камилата е в палатката, останалото ще го последва.)
