Спрямо фазата на икономическо развитие фискалната политиката предполага разнообразие от възгледи относно крайните си цели и най-подходящите средства за постигането им. Например когато правителството променя своите разходи или нивото на данъците, това влияе на търсенето на производството на стоки и услуги в икономиката и променя националните спестявания, инвестиции и равновесния лихвен процент.
Общото равнище на заетост и цени в икономиката зависи от равнището на съвкупното търсене AD, отнесено към потенциалното производство или производството при пълен капацитет, остойностено при средни цени. В различните периоди равнището на разходите може да бъде недостатъчно да обезпечи пълна заетост на труда и останалите ресурси. Затова са необходими експанзионистични мерки за увеличаване на съвкупно търсене. В други случаи разходите могат да превишават наличното производство в условията на висока заетост и това може да предизвика инфлация. При такава ситуация се налага предприемането на рестриктивни мерки, за да се ограничи търсенето.
Основната идея е чрез финото настройване на икономиката да се намери баланс между промяната в данъчните равнища и държавните разходи. Например стимулирането на стагнираща икономика чрез увеличаване на разходите или намаляване на данъците носи риска от увеличаване на инфлацията. Това се дължи на факта, че увеличаването на количеството пари в икономиката, следвано от увеличаване на потребителското търсене, води до намаляване на стойността на парите – това означава, че ще са нужни повече пари, за да се купи нещо, което не е променило своята стойност.
Стандартен пример за експанзионистично въздействие на фискалната политика е, когато една държава няма петрол, но се нуждае от петрол, за да произвежда стоки. Ако цената на петрола се повиши, тогава е икономически ефективно хората в икономиката да работят по-малко и да произвеждат по-малко продукция. Изправено пред този шок, правителството на внасяща петрол страна, може да стимулира производството като закупува петрол от чужбина и го препродава на по-ниска вътрешна цена. Друга възможност е да наеме освободените работници с високи заплати за производство на обществени блага. В последствие тези експанзионистични действия налагат правителството да повиши данъците. В този случай се счита, че ползите от стимула са по-големи от допълнителните разходи на домакинствата за данъци.
Ако се изходи от предпоставката, че икономиката се е забавила. Равнището на цикличната безработица се увеличава, потреблението намалява и бизнесът не реализира печалби спрямо очакваните. Правителството решава да стимулира икономиката, като намали данъчното облагане, което оставя повече свободни пари у потребителите, докато увеличава правителствените разходи под формата на купуване на стоки и услуги от пазара (например строеж на пътища или училища). Като заплаща за тези стоки и услуги, правителството създава работни места и доходи, които след това се вливат в икономиката. Междувременно безработицата намалява. Вкарването на пари в икономиката чрез намаляване на данъците и увеличаване на държавните разходи е известно още като „първично напомпване“ (pump priming). Първичното икономическо въздействие на всяка промяна в определени елементи на държавния бюджет се усеща непосредствено от някои групи – политика за намаляване на данъците на семействата с деца увеличава техния разполагаем доход или разширяването на разходни програми в социалния сектор поражда непосредствен резултат.
С повече пари в икономиката и по-малко данъци, които да се плащат, потребителското търсене на стоки и услуги се увеличава AD. Това раздвижва бизнеса и обръща цикъла от стагниращ към активен. Ако обаче този процес не се управлява, увеличаването на производството може да премине определена фина граница и да доведе до наличието на твърде много пари на пазара. Този излишък в предлагането на пари намалява стойността им, докато оказва натиск върху цените към увеличение (поради увеличеното търсене на потребителски стоки). Вследствие на това инфлацията надхвърля разумните равнища. Може да се породи ефектът „фискална спирачка“. Изразява се в намаляване на разполагаемия доход в резултат от некоригирани с инфлацията данъчни ставки (особено в данъчни системи с преобладаващо прогресивни ставки). Наблюдава се скрита прогресия в прогресивната ставка на данъка, като облагаемата основа се увеличава с течение на времето поради инфлационните тенденции, без данъчната ставка да бъде съответно коригирана (при облагане на доходите от труд, повече данъкоплатци попадат във по-горните доходни нива с по-високи данъчни ставки). Въпреки постоянната реална стойност на данъчната основа, данъчната тежест нараства непропорционално високо. Инфлацията променя структурата на данъчната система и води до по-големи реални данъчни тежести.
Фискалната спирачка води до намаляване (или ограничаване на нарастването) на съвкупното търсене, тъй като повишената данъчна тежест забавя търсенето на стоки и услуги. Предполага се, че може да действа като автоматичен стабилизатор, който помага за „охлаждане“ на икономиката във времена на инфлация. Този аргумент засяга само страната на търсенето, игнорирайки всички ефекти, които може да имат по-големите данъчни тежести върху производствените разходи. Реалните разходи за труд също нарастват, което води до натиск върху цените нагоре и отваря възможността за спирала на цената на труда. В резултат от фискалната спирачка данъчните приходи се увеличават с по-бързи темпове в сравнение с публичните разходи.[1]
Когато инфлацията е твърде висока, икономиката може да се нуждае от забавяне. В тази ситуация правителството може да използва фискалната политика за увеличаване на данъците, за да изтегли определено количество пари от икономиката. Тя също може да диктува намаляване на държавните разходи, което да се изрази в намаляване на парите в обръщение. Възможните негативни ефекти от такава политика в дългосрочен план могат да бъдат инертна икономика и високо равнище на безработица.
Източник: Адаптирана схема от материали по финансово програмиране и политики на JVI, МВФ
Нерядко законови изисквания или политически натиск налагат правителствата да водят проциклична фискална политика, за да постигнат балансиран бюджет. Това може да тласне правителствената политика към фискален капан. Първоначално капанът е само цикъл (описан от зелените стрелки), който се движи от спад на търсенето към падащи данъчни приходи, което от своя страна води до увеличаване на дефицита. Когато обаче правителството се намесва проциклично в опит за балансиране (защото има натиск за намаляване на разходите и увеличаване на данъците), действията подкопават още повече икономиката и цикълът се задълбочава.
Друг съществен момент, който трябва да се има предвид е, че според кейнсианската концепция дефицитните разходи (нараснали правителствени разходи, финансирани чрез дълг) като част от фискалната политика отговарят на икономическо свиване. Допускането е, че ефектът от нарастването на правителствените разходи се изразява основно в повишаване на съвкупното търсене и съответно нарастване на потреблението, което води до нарастване на производството и до по-бързо възстановяване от рецесия. От друга страна, класическата икономика твърди, че нарасналите дефицитни разходи (равносилни на свиване) водят до влошаване на икономическите условия. Причините за това са изтегляне на ресурсите от частния сектор, който се счита за продуктивен, към публичния сектор, който се приема за недостатъчно продуктивен.
Ефектите от такива намаления се изразяват в бавен растеж, нарастваща безработица, намаляващо съвкупно търсене и намаляваща фирмена печалба. Освен това фискалното свиване може да бъде пагубно, както се вижда от оранжевите стрелки. Ниският или отрицателен растеж се връща обратно в порочния цикъл на фискалния капан, подпомогнат от постоянните автоматични стабилизатори, вградени в бюджета. Намаляването на приходите от данъци и увеличаването на разходите за трансферни програми увеличават фискалния стрес и допълват ефектите от основния цикъл на капана. Динамиката на основния фискален капан подчертава необходимостта от временни стимулиращи пакети във времена на отрицателен или бавен растеж.
Най-ефективният трансмисионен механизъм, чрез който фискалните корекции стимулират растежа, е факторната производителност.
Преобладаващото схващане в икономическата теория е, че дефицитните разходи са желани и са необходима част от антицикличната фискална политика, но не трябва да са част от структурния дефицит (т.е. постоянния дефицит). Необходимо е правителството да прави дефицити по време на рецесия, за да компенсира ограниченото съвкупно търсене, но следва да генерира излишъци в периоди на подем, така че да не се поражда (и натрупва) нетен дефицит в хода на икономическия цикъл (т.е. да е налице само цикличен дефицит, а не структурен). Това схващане произхожда от кейнсианския икономикс и печели популярност (особено в англосаксонските страни) по време на периода между Голямата депресия 1929– 1932 г. и периода след втората световна война 1950–1973 г.
Цикълът на пълния фискален капан се нарушава, когато правителството създаде собствено платежно средство чрез операции на открития пазар. Централните банки в държави със суверенни валути и гъвкави валутни курсове използват операциите на открития пазар, за да поддържат краткосрочните лихвени проценти стабилни. Това им дава достатъчно време, последователно да постигнат целта за дългосрочна доходност дори когато имат голям дълг. Ограничаването на флуктуациите в съвкупното търсене единствено чрез инструментариума на фискалната политика може да направи трудно или дори невъзможно постигането на икономическите цели. По тази причина подобни операции на централните банки помагат правителствата в държави със суверенна валута да „избягат“ от механизма на фискалния капан.
Изводът е: ако процесът не се наблюдава внимателно, границата между продуктивна икономика и икономика с висока инфлация лесно може да се размие.
[1] Фискалната спирачка може да бъде неутрализирана от фискален дивидент. Съществуват два начина: 1) намаление на данъчното облагане и 2) увеличение на правителствени разходи.
