Как начинът, по който купуваме, готвим и мислим за доматите, е свързан с фискалната политика?
Цените на доматите се превърнаха в лакмусов тест за това какво се случва с инфлацията.
Изправени пред поредния скандал с цените на хранителните стоки, купувачите не просто мрънкат и плащат повече – те правят промени в начина си на живот. Някои потребители ще платят колкото е необходимо, защото купуват биологични домати на по-високи цени като инвестиция в качество. Други ще намалят потреблението си по принуда. А някои може да решат, че доматите вече не си струват парите и ще търсят друг заместител на шопската салата и семейната гордост – лютеницата.
Но темата с българския символ – доматът, не е само за това, което се случва по рафтовете. Тя променя начина, по който мислим за инфлацията.
Нова рецепта за справяне с инфлацията би обърнала повече внимание и на разходите за разпределение на инфлацията, защото инфлацията създава както печеливши, така и губещи. Тези, които харчат по-голяма част от доходите си за потребителски стоки, усещат инфлацията много по-интензивно от тези с високи доходи, които харчат пропорционално по-малко. Тези в горния край на разпределението на доходите могат да се възползват. Например, от поскъпването на акциите на енергийни компании, които реализират неочаквани печалби, и от притежаването на акции на банки, чиито нетни лихвени маржове се увеличават поради инфлацията. Болезнена тема, която поражда много въпроси свързани с влизането ни Еврозоната.
Пътят ни към евро зоната ли е причината за продължаващото нарастване на цените в магазините?
На кратко – твърде наивно и манипулативно обяснение. Въпреки че последният доклад за индекса на потребителските цени (ИПЦ) потвърждава това, което купувачите на хранителни стоки вече усещат: доматите са по-скъпи от всякога, като цената им се е повишила на годишна база. Макар съпротивата срещу еврото да стои в основата на редица политически проекти у нас, приемането му не е първопричината за повишаването на цените. Насаждането на страхове през вековете е доказало своята ефективност и вероятно върши работа, ако вярваш, че за инфлацията няма друго обяснение.
Лично за мен, по-интересното от самия скок на цените е когнитивната промяна, която този преход създава. Преобръща ъгъла на мислене, пречупва вкоренено вярване, че символите вместо хората са в основата на националната ни идентичност. Но това е тема за друг разговор. Време е да се прогонят суеверията на сляпата вяра, че друга страна от изток ни закриля от бродещия евро-призрак, който носи инфлация. Доколкото редица страни, приели еврото, оцеляха след спекулативните практики с цените, сега имат работещи икономики и поддържат добре развити социални модели.
Кои сили влияят на цените?
Години наред икономистите грешихме относно инфлацията.
Преди десет години милиарди евро държавен дълг на развитите икономики се търгуваха с отрицателен реален лихвен процент. Дефлацията, а не инфлацията, беше основният проблем на еврозоната и анализатори като мен се чудеха къде е отишла цялата инфлация. Изведнъж рязко и болезнено, я открихме отново в Covid-19 и войната в Украйна, последвана от военния конфликт в Газа. Инфлацията просто е била спяща, а не мъртва. Е, воала, открихме я! Сега митническите тарифите на президента Доналд Тръмп и новата „гореща точка“ в Иран предвещават още по-високи цени.
Десетилетията с ниска инфлация от 90-те, 2000-те и 2010-те години изглежда са заменени от нова ера на устойчива инфлация. Настоящият сценарий прилича на „дежа-вю“, основан на мъчителния епизод на „голямата инфлация“ от 70-те години на миналия век. Въпреки че икономистите научиха прекалено много уроци от последната голяма ера на инфлация, днес отново сме изненадани като след първи сняг. Но каква е причината да разполагаме с твърде малко инструменти, за да реагираме, когато проблемът се завърна?
Научихме се, че инфлацията се ускорява, когато твърде много пари преследват твърде малко стоки и може да бъде забавена чрез лихвена политика. Но надеждите, че Европейската централна банка, Федералният резерв и други централни банки могат да решат проблема, като просто повишат лихвените проценти, вероятно ще бъдат попарени. Експертите, ръководещи монетарната политика са меко казано парализирани от изненада, че арсеналът им с муниции е на практика изчерпан.
Част от колективната ни изненада от тази промяна произтича от ограниченото ни разбиране за самата инфлация. Рецептите за овладяването ѝ сега изисква ново мислене.
Опитът от 70-те години на миналия век доведе до гледна точка, обобщена от известната фраза на Милтън Фридман, че инфлацията е „винаги и навсякъде парично явление“.
Това разбиране за инфлацията набляга на прекомерните държавни разходи и заплатите, покачващи се над производителността, за да се повишат цените. Оптималната политика тогава е била да се ограничат фискалните правомощия на правителствата с независими централни банки. Да се глобализира производството, за да се намали влиянието на силите на трудовия пазар и да се възстановят печалбите.
Какво пречи на фискална и монетарна политика да си взаимодействат сега?
Има основателни причини да се смята, че старият инфлационен режим от 2% няма да се върне бързо. Малко вероятно е да се завърнат и дефлационните сили, които тласнаха цените надолу в световен мащаб през последните 30 години. През този период половин милиард китайски работници се присъединиха към глобалния трудов фонд, веригите за доставки се разшириха по целия свят и емиграцията се прие широко. Но тези еднократни феномени е малко вероятно да се повторят. Геополитическата конкуренция се раздува като тъмна енергия. Държавите се опитват да върнат производството си у дома. Заплахата на Иран за прекъсване на веригата за доставки в Ормузкия проток е реална. А цената на затоплящия се климат се проявява в нарастващите разходи за застраховки на аграрния сектор на фона на по-честите бедствия, наред с други проблеми.
Светът в момента преживява фаза на безконтролно разширяване на конфликтите. Анализаторите не разбират добре причината за това нагнетяване на геополитически фанатизъм. Но ако това разрастване продължи, в крайна сметка ще се разшири дотолкова, че и финансовата система ще бъде засегната.
Съществува консенсус за инфлацията през 70-те години на миналия век, че е причинена от три „специални фактора“: покачващите се цени на храните и енергията, произтичащи от неуспешните реколти в началото на 70-те години; шоковите цени на петрола по-късно през десетилетието; и краят на ценовия контрол от ерата на Никсън. Твърди се, че когато ценовият контрол на президента Ричард Никсън е довел до намаляване на основната инфлация през 1972-73 г., когато е бил задължителен, фирмите и работниците са се опитали да си възвърнат загубените позиции. Цените са се покачили рязко. Но това твърдение се основава на тесен поглед върху това какви сили всъщност са генерирали инфлацията през 70-те години на миналия век. Заплатите и държавните разходи са играли роля, но от страна на предлагането се е случвало много повече, за да се повишат цените.
В това алтернативно обяснение, не просто излишните пари причиняват инфлацията. По-скоро основният виновник е поредица от шокове в предлагането, вариращи от ефектите върху пазара на труда от войната във Виетнам до повишаването на цените от ОПЕК, които се съчетават, за да доведат до десетилетие на по-високи цени. По времето, когато председателят на Федералния резерв Пол Волкър повишава лихвените проценти, за да смаже инфлацията през 1980 г., тези сили вече са започнали да се разсейват.
По подобен начин, правителствата може да са преразходвали през 2021 г., а може и да не са. Може да са направили други погрешни стъпки, като например дългово финансиране в условия на ниски нива на безработица, които са довели до по-висока инфлация. Но икономиката със сигурност е претърпяла мъчителна компенсация за частичното затваряне на пазара на труда, докато веригите за доставки бяха прекъснати.
И така, доколко сме готови сега да се справим с нова инфлационна ера?
Последният период на инфлация е по-логичен, когато разглеждаме инфлацията като обусловена от фактори, свързани с предлагането, а не от парични фактори.
От гледна точка на централните банки, които следят отблизо пазара на труда за инфлационен натиск, в нито една страна от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие реалният растеж на заплатите не се е повишил над инфлацията през целия период. И ако проблемът, пред който е изправен Европейският съюз, е загубата на доставките си на газ от Русия за една нощ след нахлуването в Украйна, защо повишаването на лихвените проценти би направило нещо по въпроса?
Нов подход за обясняване на инфлацията не би отхвърлил паричните фактори, но би наблегнал много повече на факторите от страна на предлагането. Например, обясненията за инфлацията, произтичащи от завишаването на цените, при които фирмите и магазините повишават цените отвъд обичайните си маржове, обикновено се отхвърлят с мотива, че конкурентните пазари биха направили подобни стратегии саморазрушителни. И въпреки това Европейската централна банка установи, че около 40% от инфлацията, с която се е сблъскала през 2022 г., е дошла именно от подобни сили.
Използването на нова рецепта за управление на инфлацията би предприел по-гъвкав подход към проблема. Да, паричната политика остава централна. Но тя трябва да бъде допълнена с други – фискални политики, които се справят с основните шокове в предлагането. Тези усилия изискват бюджетната политика на правителството да се намеси, за да помогне на централните банки.
Паралелно с това обаче се поражда и чувствителният въпрос: трябва ли правителствата да харчат повече от възможностите си; налага ли се разходите за отбрана да се увеличават, за сметка на кои други разходи и в рамките на какъв период.
От страна на предлагането в България е добре да се прилага механизъм, който да повишава конкурентоспособността на икономиката (т.е. производителността, а оттам – на реалните доходи и стандарта на живот). Съставът на разходите показва избора на приоритети на една икономика; например когато голям дял от разходите е определен за ориентирани към бъдещето области. А именно, чрез увеличаване на инвестициите в образование на работната сила; развитие на модерна бизнес среда – създаване на дистанционни работни места, консолидация и творчески партньорства; реинженеринг на веригите за доставки.
Но при едно условие – механизмите за ресурсно осигуряване на публичните разходи трябва да бъдат реформирани. Въпреки че сега се счита, че е необходим спешен фискален отговор, не следва да се търсят и използват всички крайни възможности за изразходване на оскъдните публични ресурси. Тъй като експанзивните фискални действия могат да застрашат устойчивостта на публичните финанси. Уместно е, в съответствие с икономическите интереси на страната в условията на инфлационна криза, разходите да се планират и финансират дефицитно за строго фиксиран период и размер. От гледна точка на обществената отговорност за бъдещите поколения, решенията трябва да са придружени от обективна оценка на фискалния дисбаланс в условията на несигурност относно бъдещите разходи и приходи.
