Високата инфлация за 2021 г. и прогноза за 2022 г. от 5,6% – за тези, които все още не са го чели: НСИ отчете годишна инфлация от 7.8%.
Това ще доведе до много суматоха. Логично, защото тази цифра удря директно портфейла ни. Все по-често се чува: “Трябва да се направи нещо. Защитете покупателната способност!” И тъй като имаме малко пряко влияние върху развитието на цените, вниманието бързо се насочва към онзи друг фактор, който определя покупателната способност; дохода: “Увеличете заплатите!”
Но дали това е реалистично?
От гледна точка на работниците, увеличението на заплатите със сигурност е желателно. В противен случай те ще купуват по-малко стоки и услуги поради по-високите цени. Освен ако не вземат пари назаем или използват спестяванията си. Някои от работещите българи имат такива възможности. В крайна сметка хората спестиха доста повече от обикновено по време на кризата с короната поради липса на възможности за харчене на пари за пътувания и забавления.
Но тези “корона”-спестявания са концентрирани предимно при лицата с по-високи доходи. За повечето българи по-ниската покупателна способност просто означава: по-малко харчене.
Без компенсация от други сектори на икономиката (като по-високи бизнес инвестиции или износ), може да се очаква икономическа динамика да намалее, ако домакинствата харчат по-малко от обичайното. Това може да бъде аргумент пред работодателите да компенсират служителите за инфлацията чрез увеличение на заплатите.
За работодателите обаче въпросът е малко по-сложен. От една страна, те работят в много стегнат пазар на труда. Следователно задържането на персонал струва нещо за тях. От друга страна, по-високите заплати означават и по-високи разходи, също и в бъдеще. Това оказва натиск върху печалбите – и особено за секторите, които са силно засегнати от “корона” ограниченията – което е изключително демотивиращо.
Ако бъдат принудени да вдигнат заплатите компаниите ще опитат да прехвърлят по-високите разходи за заплати на клиента. Но дали това е възможно е различно за всяка компания. Ако обаче тя се конкурира в международен план, обхватът за повишаване на цените може да бъде ограничен.
В практиката се е наложил подходът за непрекъснато увеличаване на минималната работна заплата като инструмент за преразпределяне на доходите в икономиката. Доста често това нормативно решение не е предшествано от задълбочен анализ на ефектите му върху икономическата активност. Често проинфлационното въздействие върху икономиката от административно определяната минимална работна заплата се “оценяват” в последствие.
Механизмът на инфлационната спирала се задейства, когато потребителите са готови да плащат за стоки и услуги с по-високи цени. Например, когато те също са започнали да печелят повече и очакват цените да се повишат още повече. По-високите заплати могат да доведат до ново търсене на заплати чрез по-високи цени и в крайна сметка до непрекъснато увеличаване.
Това не звучи добре. Но ще се окажем някъде по средата, както често се случва през последните години. Много работодатели ще платят допълнително в условията на стегнат пазар на труда, за да задържат работниците си. Но поради намален марж на печалбата, те няма да искат да извървят целия път на спиралата на заплатите.
Работниците от своя страна ще искат много, но няма да получат всичко. Тяхната преговорна сила не се е подобрила съществено през последните десетилетия, поради възхода на синдикалния популизъм. Затова може да очакваме по-високи заплати, но не и пълно обезщетение за инфлацията. Във всеки случай спирала заплати-цени няма да има.
В крайна сметка това означава, че българските домакинства ще пострадат, но умерено. Освен ако правителството не се намеси. Освен мораториум върху цените на тока, парното и горивата и административен натиск за увеличение на заплатите има още един важен фактор, който определя покупателната способност: данъци и разходи. Въпросът е имаме ли воля и институционален капацитет това да се случи.
Що се отнася до мен, Министерство на финансите наистина не трябва да вади портфейла за всяка пречка пред гражданина. Но в този случай има друга причина да го направим: Шок, свързан с ценовото ниво. Смущение, което изменя ценовото равнище (Price-adjustment relationship). В случая се счита, че не е предизвикан от намеса на макроикономическите политики. Ценовото равнище се изменя при външен натиск, който индуцира повече разходи в икономиката. Когато цените на суровините/продуктите се увеличават рязко, това води до временна загуба на покупателна способност за много потребители. Защото не всички доходи/заплати се приспособяват незабавно в цялата икономика – особено фиксираните доходи на пенсионерите.
Шокът може да е породен от:
- увеличаване на паричното предлагане, без да е налице реално разширяване на стопанската дейност.
- неочаквано увеличаване на ресурсните цени, което води до повишаване на цените и в други енергийнозависими отрасли;
- проинфлационно нарастване на заплащането на труда, предизвикано от административно увеличаване на минималната работна заплата; синдикален натиск за повишаване заплатите на големи групи работници;
- необосновано увеличаване цените на продукцията в резултат от погрешни очаквания за нарастване на инфлацията.
При този инфлационен шок реалният БВП пада под потенциалния и икономиката изпада в рецесия.
Макроикономическата цел в такава ситуация е оптималност между намаляването на инфлацията и намаляване на разликата между действителното и желаното производство. Провеждането на рестриктивна парична политика при такъв сценарий повишава реалните лихвени проценти (такъв механизъм не е на разположение при валутен съвет, но Европейската централна банка ще го използва).
Вдигането на лихвите не само намалява потреблението при забавящото се съвкупно търсене и инфлация, но и стимулира и предлагането на труд от страна на работниците, които са готови да пожертват текущото си свободно време заедно с потреблението си. Това допълнително води до ограничаване темповете на инфлация.
За да се упражни натиск за понижаване равнището на цените или да се предпази икономиката от прегряване в България, остава на разположение фискалната политика. Рестриктивната фискална политика въздейства на инфлацията чрез намаляване на правителствените покупки и/или чрез нарастване на нетните данъци. Прилагането на такава политика често е свързано с политически проблеми, докато експанзивното бюджетно управление е много по-популярно. По тази причина държавните бюджети са склонни почти винаги към натрупване на дефицити както в условията на рецесия, така и в подем на бизнес цикъла.
Рискът, който може да се реализира впоследствие е нарастващ процент на безработица. Но сега е по-важно фискалната политика да помогне за елиминиране на инфлационното отклонение и да се запазят реалните доходи в икономиката.
