12. Финансиране на дефицита

Държавният бюджет представлява план за изразходване на средства и набиране на приходи от данъци, такси и други средства, ако е необходимо и за заемане на средства. Допускането на бюджетен дефицит налага използване на дълговия метод за финансиране. По този начин държавата допълва липсващите ѝ парични ресурси, необходими за финансиране на бюджетните разходи, както и за погасяване на предишни задължения към свои кредитори.

Финансирането на бюджетния дефицит става за сметка на вътрешни и външни източници. Основни форми на бюджетното финансиране са:

  • външно финансиране – заеми от международни финансови институции, правителства и банки;
  • вътрешно финансиране – емисия и продажби на ДЦК (държавни ценни книжа), преки заеми от ЦБ (централната банка);
  • допълнителна парична емисия – централната банка набира необходимите ресурси чрез емисия и пускане в обращение на допълнително количество пари при войни, стихийни бедствия и аварии.

Когато се говори за финансиране на дефицита, най-често фокусът се поставя върху финансирането на бюджетния дефицит с дългови инструменти. Финансирането чрез емисии на държавните ценни книжа e най-често използваният от правителството начин за набиране на средства. Това представлява използване на свободния ресурс във финансовата система. Предпочитанията към този вид финансиране са продиктувани от обстоятелството, че така дългът се разпределя не само за по-дълъг период, но и върху по-широка база инвеститори, които са с различни предпочитания по отношение на падежа и ликвидността на емисиите. Пускането на държавни дългови инструменти в обращение е начин за акумулиране на парични средства, но също дава и възможност за управление на ликвидността на бюджета. Кредитният ресурс съдейства за създаване на развит вторичен пазар на държавен дълг, което е предпоставка за по-ефективното управление на дълга.

При финансирането на дефицита, чрез търговските банки и другите финансово-кредитни институции, дългът се покрива с помощта на допълнително преразпределение на създадените в националното стопанство доходи в полза на държавата и за сметка на другите двама собственици на доходи – населението и фирмите. Това прегрупиране на свободни парични средства в страната означава равностойно ограничаване на възможностите за кредитиране на другите стопански субекти извън държавно финансирания сектор.

Разгледано в друг аспект, една от функциите на паричната политика е управлението на портфейл от дългове на правителството, емитирани за финансиране на бюджетните дефицити. Размерът на този портфейл се определя от фискалните власти и това донякъде представлява своеобразно ограничение при провеждането на паричната политика (постигане на ценова стабилност) в условията на големи бюджетни дефицити, които изискват монетаризиране на правителствения дълг.

Дълговото финансиране може да се приеме за необходимо в краткосрочен аспект, но в дългосрочен аспект възникват поредица от негативни последици. Хроничните бюджетни дефицити са свързвани с високи реални лихвени проценти и негативен баланс по текущата сметка на платежния баланс. Това поставя въпроса, до каква степен са оправдани бюджетните разходи, които се финансират с държавни заеми.

Размерът на дефицита и начинът му на финансиране влияят на икономическата активност и на паричната маса. Финансирането на дефицита е една от главните причини за инфлацията, доколкото движението на цените се приема за свободно и прекомерната ликвидност при надпреварата за ограниченото предлагане на стоки и услуги отразяват излишъка на търсенето в икономиката. Изборът на начини за финансиране на бюджетния дефицит (вътрешни заеми, външни заеми, емисия на пари, валутни резерви и бюджетни остатъци, приходи от приватизация или комбинация на някои от тях) изисква прецизна координация с инструментите на паричната политика (управлението на държавния дълг – вътрешен и външен). Покриването на планирания дефицит най-често става чрез заеми на правителството (вж. Раздел VI-5 Финансиране на бюджетния дефицит).

При планиране на дефицит златното правило при публичните финанси в най-простия му вариант гласи: „правителствата следва да теглят заеми единствено, за да финансират инвестиционните си разходи, от които печелят бъдещите поколения. Текущите разходи, от които печели сегашното поколение, се финансират с приходите от данъци и такси“ (вж. Раздел IV-3 Фискални правила,Таблица IV‑2. Действащи „златни“ правила). Нарушаването му, поради необходимостта от дефицитно финансиране на текущите разходи, обикновено формира вътрешен дълг и поражда нови проблеми, свързани с неговото обслужване. Дефицитните разходи повишават потреблението, но увеличават лихвения процент и съкращават частните инвестиции.

Друг принцип при финансиране на салдото гласи, че когато паричното предлагане е постоянно, дефицитите трябва да бъдат покрити със заеми, а с излишъците трябва да се намалява размерът на неизплатения дълг на правителството.

Съществуват икономически схващания, че влиянието на дълга върху дефицита не е толкова опасно. Причина за това е дългосрочната динамика между потреблението и нарастването на дълга. Ако правителството намалява данъците, за да увеличи разполагаемия доход, то прави заеми. Те се изплащат в дълги периоди, когато данъчните постъпления са нараснали, защото е станало възможно увеличаването на данъчната ставка. Ако потреблението не се променя, няма основания да има промени в лихвения процент или инвестициите. Предположението, че бюджетният дефицит не влияе на потреблението, а следователно и на лихвения процент, се нарича еквивалентност на Рикардо.

При разглеждането на въпроса за финансирането на дефицита  следва да се има предвид връзката между дефицит (Deficit = one year) и дълг (Debt = all money owed), което обхваща натрупването на годишните дефицити (акумулираната сума от емитирани и непогасени държавни ценни книги към даден момент ). Натрупването на дълга може да бъде представено по следния начин:

където първият елемент от дясната страна на уравнението е лихвени плащания по неизплатения дълг от минали години.

Оттук следва, че тазгодишният дълг се изчислява като сума от миналогодишния дълг и тазгодишния общ дефицит, тъй като настоящият дефицит трябва да се финансира чрез емитирането на нови заеми.

Икономика с текущ дефицит може да бъде в баланс, ако настоящата политика предполага намаляване на разходите или увеличаване на данъците. Алтернативно, икономика с текущи излишъци може да бъде дисбалансирана, ако настоящите политики предполагат нарастващи разходи или спадащи данъци. По същия начин последиците от дори постоянните дефицити зависят от перспективите за растеж на икономиката: икономика, която има потенциал да генерира данъчни приходи, може даизплати дефицитите си без да трупа неконтролирани дефицити.

Фискалната стабилност (фискална устойчивост) налага принципа днешният (нетен) държавен дълг да не надхвърля ниво, равно на дисконтираната сума на очаквани/планирани бюджетни излишъци. Това изисква поддържането на широко балансиран консолидиран държавен бюджет, стабилна фискална политика и избягване на извънреден бюджетен дефицит. Този подход трябва да вземе под вниманиецелия път на бъдещите разходи и приходи, в допълнение към съществуващия дълг.

Scroll to Top