Каква е потенциалната сила на фискалните стимули [1] и други политики за насърчаване на съвкупното търсене в краткосрочен план е въпрос, който отдавна стои пред макроикономистите. В много страни с ниски доходи и развиващи се пазари автоматичните стабилизатори, вградени в бюджета, са относително слаби поради тесни данъчни основи и институционални ограничения. Дори в страни с потенциално по-големи стабилизатори може да има убедителни причини да се компенсира загубата на икономическа активност чрез преки фискални стимули.
Фискалните стимули представляват въвеждане на нови дискреционни разходи, или данъчни облекчения за подобряване на икономическия растеж и повишаване на доверието на потребителите. Те са трудни за проектиране и ефективно изпълнение, като често е трудно да се прекрати действието им, когато условията се подобрят.
Фискалните пакети с мерки трябва да бъдат навременни, временни и целенасочени. Стимулът не трябва да се оттегля твърде рано (защото може преждевременно да прекрати икономическото възстановяване и да доведе до двойна рецесия). Нито трябва фискалната експанзия да продължи дълго, тъй като инфлационният натиск може да набере скорост и фискалната устойчивост да бъде застрашена в страни, които вече са обременени с висока тежест на дълга. Предизвикателството пред фискалната политика е намирането на начин за балансиране на конкурентните цели за стимулиране на икономическото възстановяване и растеж, като същевременно се защитават бедните и уязвими групи лица. Това включва компромис между приходни и разходни мерки. Приходните мерки могат да бъдат насочени към данъчни облекчения, целеви или повсеместни намаления на данъчните ставки. С разходните мерки най-общо се цели стимулиране на съвкупното търсене чрез повишаване на инвестиционните разходи, целеви трансфери и плащания, специфични секторни разходи, заетост в публичния сектор или към възстановяване на финансовия сектор.
Точният отговор в крайна сметка зависи от фискалното пространство, което правителството има на разположение за нови инициативи за разходи или намаляване на данъците – тоест от достъпа му до допълнително финансиране на разумна цена или от способността му да приоритизира съществуващите си разходи. Някои правителства не са в състояние да отговорят стимулиращо на шоковете, тъй като техните потенциални кредитори смятат, че допълнителните разходи и заеми биха оказали твърде голям натиск върху инфлацията, валутните резерви или обменния курс – или да изземат твърде много ресурси от частния сектор (известно още като изтласкване), което се изразява в забавяне на възстановяването. За други правителства сериозните финансови ограничения налагат съкращаване на разходите, тъй като приходите намаляват при спад (задействане на автоматичните стабилизатори). В страни с висока инфлация или голям външен дефицит по текущата сметка фискалните стимули най-често са неефективни и дори нежелани.
С каква сила и чрез какви канали се проявяват директните и индиректните ефекти от дискреционната политика, от структурата на разходите и от моделите на бюджетно финансиране върху икономическия растеж е въпрос, разглеждан в редица макроикономически изследвания. За целта се използват модели, които изследват взаимовръзката между някои фискални променливи (като фискален дефицит и структура на бюджета), други контролни променливи (частни инвестиции, участие на работната сила на пазара на труда, потребление) и въздействието им върху реалния растеж на БВП.
Правителствените стимули са временна форма на приходи за реалния сектор, които според теорията на Милтън Фридман не променят моделите на потребление вследствие на повишаването на доходите, както считат други икономисти като Джон Мейнард Кейнс. Някои съвременни модели използват и двете страни на теоретичното разделение между макроикономистите. От една страна, те приемат основното схващане и някои от базовите предположения на неокласиците, които през 80-те г. на XX в. твърдят, че паричната и фискалната политики не могат да бъдат използвани за борба с рецесията. От друга страна, включват и някои елементи от кейсианството – идеята, че недостигът на съвкупното търсене може да бъде коригиран от правителствени стимули. Първоначалните тестове на хипотезата за постоянния доход (PIH) я подкрепят, но по-късно през 90-те години икономистите Джон Кемпбъл и Грег Манкиу изчисляват, че само около половината от потребителите се подчиняват на принципа на Фридман. Останалата половина, ако получат бонус, голяма данъчна компенсация или държавни стимули, използват разликата в дохода, за да потребяват повече стоки и услуги (хранят се в хубави ресторанти, пътуват, купуват повече обзавеждане за дома).
Фискалният анализ изисква набор от показатели за измерване на фискалните стимули, за да се изследва дали дадена дискреционна мярка има реално икономическо въздействие, ако има такова. Например капиталовите трансфери за покриване на загубите от квазифискални дейности [2] не се отчитат в действителния период от време, за който се отнасят (на касова основа), като бъдат записани „под черта“. Затова е важно на начислена основа от приходите и разходите да се отстранят тези илюзорни елементи (или при статистически анализ). На начислена основа, когато се търси да се отчете истинският ефект, разходите трябва да бъдат увеличени с ефекта от квазифискалните загуби и публично-частните инвестиции (PPP). За целта се използват аналитични показатели като структурен дефицит.
Според международния опит този реален индикатор е в съответствие с макроикономическия смисъл на политиките за стабилизация и е методологически по-издържан от наблюдаването на чисто статистическия дефицит, който нерядко изисква последваща корекция. Поради това, че този аналитичен подход позволява по-голяма гъвкавост и доста често е подкрепен от експертни оценки, се изисква прозрачност – публикуване на метода за изчисляване и оповестяване на първичните данни. Например за коректното изчисляване на структурния дефицит трябва да се провери дали дискреционните мерки имат постоянен или временен бюджетен ефект, ако има такъв.
Неосъзнаването на действителните последици от фискалната политика поради неадекватно дефиниране и измерване на данъци, разходи и дефицит се определя като фискална илюзия (Fiscalillusion). Фискалната илюзия предполага, че когато държавните приходи не са напълно прозрачни или размерът им не се обхваща напълно от данъкоплатците, разходите на правителството се възприемат като по-малко скъпи, отколкото са в действителност. От тази перспектива някои или всички данъкоплатци се възползват от правителствените разходи, направени за сметка на тези ненаблюдавани или недооценени приходи. В резултат на това желанието на обществеността за държавни разходи се увеличава и по този начин дава стимул на политиците да увеличат размера на правителството. Изхождайки от тази парадигма, размерът на фискалния стимул не може да се определи правилно, ако не се формулира ясно финансирането на всяка отделна правителствена програма. Илюзията може да се преодолее само с идентифициране на преките последици (ефекти) върху икономиката от използването на всеки фискален инструмент и на косвените му последици чрез изменение на бюджетните ограничения в едно домакинство.
[1] Tермините (екзогенен) фискален шок, фискален стимул/импулс и дискреционна промяна във фискалната политика са синоними.
[2] Дейности в полза на правителството, предприети от държавни предприятия и банки, а понякога от компании от частния сектор, за предоставяне на публични стоки и услуги на цени под пазарните. Например субсидирани банкови заеми, предоставени от централната банка или други държавни банки или непазарни обществени услуги, предоставяни от държавни предприятия. Типичен пример са държавните предприятия, предоставящи стоки и услуги като горива, електроенергия, или водоснабдяване на цени под пазарните, като по този начин осигуряват косвена ценова субсидия за другите сектори на икономиката.
