Бъдещето отново е отворено.
В рамките на “развития” свят се разграничават два основни типа “бизнес системи”. Континентална Европа като цяло има координирани пазарни икономики (CME), за които все още Германия е най-добрият пример. Те контрастират с либералните пазарни икономики на англосаксонския свят. В координираните икономики в Западна Европа държавата играе голяма роля в икономиката, профсъюзите също са доста важни, а банките и фирмите участват в дългосрочни взаимоотношения. Фондовият пазар, от друга страна, е много по-малко важен, отколкото в англосаксонския свят. Но „Бизнес системите“ на Япония, Италия или Норвегия са различни от тези в Германия или Нидерландия. Съвсем друга мисловна конструкция преобладава в източните страни и Русия. А българите си мислят, че са различни от всички споменати по-горе.
Към коя мисловна конструкция принадлежи нашата реалност?
Безспорно е, че начинът, по който се управляват не само бизнесът, но и икономиката като цяло, отразява основните ценности на обществото. Пазарите и участниците на тези пазари – като фирми, сдружения, синдикати и държава – са вградени в културата на всяко общество. Ако човек се вгледа по-внимателно модела ни на управление, има и някои “типично български” характеристики.
„Индивидуалността“ е може би най-известната концепция, която описва някои от характеристиките на фирмената култура или политическата системата на България.
Най-героичната, но исторически оспорвана интерпретация на тази концепция е, че българите, в своята епична битка срещу Османската империя, провъзгласяват своята най-висша институция – семейството, за да се справят с натрапеното духовно господство зад Високата порта. Поради жизнения и всеобхватен характер на проблема – всеки гражданин е имал ясен интерес да не допуска чужда намеса в дома си.
В семейството винаги е имало един лидер, останалите е трябвало да изпълняват взетите решения. В резултат на това се появява основание за недемократично вземане на решения „от горе надолу“ – за да формира основата за моралното оцеляване на рода.
Нещо повече, подходът продължава да доминира политическия и икономическия живот в ранния модерен период – липсата на гъвкавост и отвореност към външния свят са дългогодишни характеристики на българската система.
По-важното е, как се свързват тези мисловни концепции с настоящите политически тенденции. Вероятно има много по-силна традиция в “недемократичното” вземане на решения, свързана с управленската политика на държавата, възникнали през същия период.
Проблемът се корени в това, че исторически никога не сме се опитвали да вземаме решения въз основа на консенсус.
Неоспорим е фактът, че вземането на решения не се основава на консенсус и компромис и че политиците, профсъюзите, организациите на работодателите и държавата не се опитват да наблюдават и управляват икономиката по колективен начин. Именно тези средновековни корени, създали гръбнака на българската геополитика през годините, пишат историята и сега.
Бъдещето отново е отворено, но без колективната представа за напредък, реалността ни ще остане заседнала някъде около деветнадесети век.
