Инфлационна супа –
или до какво доведе фискалният активизъм
Най-актуалният въпрос сега е: кой управлява света ни. Къде е съсредоточена властта в съвременния свят – от гледна точка на този, който я притежава и този който търпи последствията ѝ.
Как интерпретираме този прост въпрос на местна почва в разгара на сегашния инфлационен бум е много чувствителна тема. Обществото ни е допълнително разделено от хаотични решения, свързани с COVID-19 пандемията, войната в Украйна и липсата на единна визия за управлението на страната ни.
Очевидно това, което може да направим като отправна точка е да се запитаме как искаме да бъде управляван светът ни; има ли смисъл да участвате с решението си на кого да бъде делегирана властта в поредните избори.
Дали искате да обсъждате въпроса или не — държавната политика засяга решенията и резултатите от почти всичко, което правим в нашия малък свят – брак, деца, училище, работа, пенсионни права.
Засегнати от властта са и други теми като зелени и цифрови технологии за борбата с изменението на климата, които ще пораждат още повече въпроси. Например – ще се осъществи ли очакваната културна революция (подпомогната от плана за възстановяване NextGenerationEU) в начина на използване на енергията от бизнеса и хората.
Идеята, която ще обосновавам се гради върху това, че фискалният дефицит е основният инструмент на властта. В окото на бурята са хроничните бюджетни дефицити, свързвани с очаквания за високи реални лихвени проценти и негативен баланс по текущата сметка на платежния баланс. Това поставя въпроса, до каква степен са оправдани бюджетните разходи, които се финансират с държавни заеми.
Размерът на дефицита и начинът му на финансиране влияят на икономическата активност и на паричната маса. Финансирането на дефицита е една от главните причини за инфлацията, доколкото движението на цените се приема за свободно и прекомерната ликвидност при надпреварата за ограниченото предлагане на стоки и услуги отразяват излишъка на търсенето в икономиката.
Застрашена ли е финансовата ни стабилност от цените на енергийните източници. Кой е отговорен – собствената ни държава или геополитически сили задвижват инфлационните процеси. Още колко ще нараснат цените на ресурсите, колко дълго ще продължи.
„Въпреки сегашния скок, перспективите за инфлация в средносрочен план остават слаби“, казва президентът на ЕЦБ Кристин Лагард (Speech by Christine Lagarde, President of the ECB, on the occasion of the 175th anniversary of Banco de Portugal in Lisbon, 3 November 2021).
Защо обаче глобалният обем на търговията и корабоплаването през 2021 г. надхвърлиха числата от преди пандемията. Защо потребителите търсят и купуват огромни количества стоки. Това претоварва веригата за доставки и смущава логистичната инфраструктура.
Голяма част от отговора се крие в паричната инфлация. Инфлацията е свързана с увеличаване на паричното предлагане, а не увеличение на цените. Очевидно фискалните власти не са „ръководили успешно икономиката“, защото хората имат повече пари само в номинален смисъл. Заплатите се повишават номинално. В крайна сметка, ако погледнем огромното количество нови пари, създадени през последните осемнадесет месеца, абсолютно трябва да очакваме хората да имат повече пари, които пръскат без много смисъл наоколо. Купуването на повече потребителски стоки оказва по-голям натиск върху логистичната инфраструктура.
С други думи, идеята, че проблемите във веригата за доставки „движат инфлацията“, връща причинно-следствената връзка назад. Именно инфлацията на паричното предлагане причинява голяма част от проблемите във веригата за доставки. Не обратното.
Всъщност през последното десетилетие загрижеността за твърде ниската инфлация беше често срещан наратив. Целта за инфлация от 2 % във финансовите среди е формулирана като предполагаема необходимост. Целевата инфлация се третира така, сякаш е вечен показател и (очевидно) всички са съгласни, че политиката на развитите икономики трябва да се ръководи от тази цел. Това е част от опасен пакет от политики, включващ необходимостта от плащане на лихви по банковите резервите и закупуване на облигации с дългосрочен падеж. Резултатът е хаотична икономика, силно манипулирана от намесата на кредитни и финансови институции от последна инстанция.
Фискалният активизъм, който неизменно възниква след финансова паника или друг шок, обичайно води до големи дефицити, дългове и неизпълнения на задълженията. В крайна сметка от началото на 2020 г. паричният агрегат M2 се е увеличил значително (за повече информация виж Louis Economic Research Federal Reserve Bank of st.Louis и Euro Area Money Supply M2). Част от този ръст остава в банковата система (плащане на лихви по резервите), но голяма част от тези пари очевидно е навлязла в „реалната икономика“ чрез стимулиращи плащания и извършването дефицитни разходи на правителството като цяло. Това беше кейнсианският отговор на фискалната политика – покриване загубите на предприятията, поддържане на доходите на работещите и заетостта чрез схеми за излизане в дългосрочни отпуски, извънредни разходи за плащания за здравно обслужване, засилени капиталови инвестиции и разходи за научни изследвания, както и данъчни облекчения, лихвени субсидии, провизии за кредитни загуби и други дискреционни мерки.
Резултатът от такава политика води до увеличаване на паричното предлагане, нерядко без да е налице реално разширяване на стопанската дейност. Поражда се разрив между увеличената парична маса и равнището на предлаганите стоки и услуги. Количеството на парите в обращение трябва да е съразмерно с реалния темп на изменение на БВП.
Първоначално обществеността спестяваше много от тези стимули и пари за „спасяване на икономиката“, като процентът на личните спестявания достигна исторически връх. Но през лятото на 2021 година процентът на спестяванията отново се срина. Сега обществото залива икономиката с предишните си спестявания. Апетитът за харчене за развлечения и потребителски стоки няма да е изчезнал и през 2022 година.
Има много причини да подозираме, че тази суматоха в разходите не е подкрепена от реалната икономическа активност, а е феномен на парична инфлация.
Днешното цунами от разходи повдига въпроси, доколкото статистиката отчита, че все още има по-малко заети лица в икономиката, отколкото беше в началото на 2020 г. Това означава, че по-малко хора получават заплати. Икономика с по-малко работници и както се твърди – без парична инфлация –предполага, че трябва да има по-малко разходи. Но реалността не отговаря на това очакване. Хората имат „повече пари“ и „търсенето нараства“. Тъй като държавните разходи достигат исторически върхове – и половината от тях са дефицитни разходи, които се монетизират – логично е хората да имат „повече пари“. Точно това бихме очаквали в инфлационна среда – търсенето на всичко (освен парите) да се повиши.
Разходите нарастват, когато обществото подозира, че предстои покачване на цените на стоките. Тоест, ако хората имат усещане, че стойността на парите ще намалее, търсенето на пари също ще намалее. Но цените на всички останали стоки и услуги няма да спрат да се покачват. Всеки ще се стреми да купува колкото е възможно повече и да ограничи своите парични средства до минимален размер. Това означава повече разходи.
Явлението инфлация вече е налице в цените на жилищата, на хранителни стоки, транспорт и енергийните ресурси. Ако обществеността подозира, че покачващите се цени ще се запазят, това означава, че сега е подходящо време за харчене. Междувременно индексът на потребителските цени – много ограничена мярка за инфлацията на цените на стоките – е близо до връх от тридесет и пет години.
В такъв момент обикновените спестители започват да се чудят дали депозитите им носят някаква сигурност. Благодарение на политиката на централните банки за свръхниски лихвени проценти, живеем в свят, лишен от печалби. Това е добре за хората, които използват възможностите за хеджиране с цел смекчаване на бъдещия ценови риск и други високодоходни форми на инвестиции. Но възвращаемостта от спестяванията на обикновените хора е заседнала с лихвени проценти, които не са в крак с инфлацията на цените. Така че е по-разумно да харчите парите си, вместо да ги спестявате.
Въпросът обаче е колко от този непредвиден доход ще продължи да нараства в реално изражение (коригиран с инфлацията). Твърде рано е да се каже, въпреки че можем да видим, че коригираните с инфлацията средни печалби се сринаха с на годишна база през второто тримесечие на 2021 г. Забелязва се също, че ръстът на реалния БВП се е забавил.
Може дори да се породи ефектът „фискална спирачка“. Това се изразява в намаляване на разполагаемия доход при некоригирани с инфлацията данъчни ставки (особено в данъчни системи с преобладаващо прогресивни ставки). Наблюдава се скрито покачване на данъчната ставка. Облагаемата основа се увеличава с течение на времето в резултат от инфлационните тенденции, без данъчната ставка да бъде своевременно коригирана (при облагане на доходите от труд повече данъкоплатци попадат в по-горните доходни нива с по-високи данъчни ставки). Въпреки постоянната реална стойност на данъчната основа, данъчната тежест нараства непропорционално високо. Инфлацията променя структурата на данъчната система и води до по-големи реални данъчно-осигурителни тежести. В определени граници плоският данък успява да смекчи този ефект.
Какво предстои от гледна точка на фискалните власти. Когато инфлацията е твърде висока, икономиката може да се нуждае от забавяне. В тази ситуация правителството може да използва фискалната политика за увеличаване на данъците, за да изтегли определено количество пари от икономиката. Тя също може да диктува намаляване на държавните разходи, което да се изрази в намаляване на парите в обращение.
Възможните негативни ефекти от такава политика в дългосрочен план могат да бъдат инертна икономика и високо равнище на безработица. Когато правителството намалява количеството пари, то намалява размера на средствата, които хората харчат. По-високите реални лихвени проценти намаляват инвестиционните покупки. По-ниските общи разходи, наред с твърде високите цени, намаляват количеството стоки и услуги, които фирмите са склонни да предлагат. По-ниските продажби намаляват доходите на фирмите, което води до съкращаване на работници. По този начин намаляването на количеството пари временно повишава безработицата, докато цените се адаптират напълно към промяната.
Каквото и да говорят европейските служители от привилегированата си гледна точка – при равни други условия фискалната експанзия увеличава лихвените проценти и „избутва“ някои частни инвестиции.
Ето защо в условията на несигурност решенията трябва да са придружени от обективна оценка на фискалния дисбаланс относно бъдещите разходи и ползи. И защото това може да запали предпазителя на корпоративната дългова бомба.
